Монашеството или иночеството означава уединен живот (от гр. „монос” - сам), различен от живота в света, живот, посветен изцяло на служение на Бога и църквата. Тъй като грехът влиза в света чрез похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, монахът приема и изпълнява обещания, противоположни на тези три похоти. Това са монашеските обети за девство (полово въздържание), нестяжание (доброволна бедност) и послушание (съвършено отричане от собствената воля и подчиняването й на волята на опитни ръководители в духовния живот). Целта на духовното отчество не е да създаде постоянна зависимост на духовните чеда от духовния им отец, а да им помогне постепенно да достигнат състоянието на духовна свобода.

Първоначално желаещият да изпита себе си трябва да избере манастир. Ако при първоначалните посещения там с поне няколкодневно участие в манастирския живот сърцето усети топлина, сладост и желанието за монашество се усили – човек може да остане и да изпита себе си за по-продължително време. Тогава следва период на послушничество от една до няколко години по преценка на игумена или игуменката. Това е един вид предверие към настоящото монашество – за това време, вече изцяло потопен в манастирския ритъм, послушникът има възможност да изпита сабе си. Обети не са дадени, така че манастирската врата все още е отворена навън. След това следва самото пострижение, когато се дават монашеските обети и човек получава ново име.

По-напредналите послушници се постригват в расофорство, но не дават обети. Продължението на подвига и първа степен на същинското монашество е малката схима. Най-извисените духовно приемат велика схима, която се явява най-високата степен на монашеския подвиг. Тя се нарича още и велик ангелски образ. В нашата църковна практика расофорството е рядко срещано.